САРП прил. неизм. Диал. 1. Който е с лош, суров нрав; лют, серт. Мене ми са варди, че московците са по-лоши от русите. Московците са по-сарп. Ив. Вазов, МЧ, 14. Да вземем турското… Дойдеше ли ни лош каймакамин или мютесарифин, снемахме врат; дойдеше ли добър – дигнем глава. От нас по-сарп хора нямаше. Ст. Чилингиров, ХНН, 152. Хем страшна ръка има бае Цоло, хем пък е и сарп човек. Да речеш да намислиш нещо да го излъжеш – бягай, бягай, съсипва те, утрепва те! М. Георгиев, Избр. разк., 237.
2. Стръмен, непристъпен. Горе у планината имаме едно сарп место, тамо го викаме Градището. СбНУ V, 184. Мястото нагоре е сарп – не е за кола. БД I, 136.
3. Силен, лют; серт (Н. Геров, РБЯ). Сарп оцет. Н. Геров, РБЯ V, 120.
– Тур. sarp ‘стръмен, непристъпен; затруднителен’.
САРП нареч. Диал. Лошо, сурово. Сербезът се оправдаваше, че го осъдили толкова сарп само затова, защото в яда си издумал и някои остри речи на кадията. М. Георгиев, Избр. разк., 99.
– Тур. sarp ‘стръмен, непристъпен; затруднителен’.