САТЍР м. 1. В древногръцката митология – горско полубожество, спътник на Дионис, изобразяван като мъж с рога и кози крака, символ на плодородието и олицетворение на похотливостта. Класическият вариант на мита е запазен у Аполодор: Ликург пръв обидил и прогонил Дионис, който се скрил в морето при Тетида, докато вакханките и сатирите били пленени. П. Делев, ИПЮТ, 59. Рогата на Бакхус не били естествени рога, каквито били рогата на фавните и сатирите. Те били украса на челото и той можел да ги поставя и сваля. Ив. Атанасов, Л (превод), 75. Статуята на сатира е прекрасно произведение на античната скулптура. Ст. Михайлов, БС, 265. Хорът бил образуван от дегизирани лица, представляващи сатири, нимфи и разни други божества, другари и спътници на Диониса. БР, 1931, кн. 4-5, 142-143. ● Обр. Главата му [на Г. П. Стаматов] бе истинска глава на сатир, но в погледа на неговите черни очи нямаше игриво лукавство и блуд. К. Константинов, ППГ, 319.
2. Прен. Похотлив човек, сладострастник. Подир магарето върви една мургава пълногръда циганка. Тя мята разголените си гърди ту наляво, ту надясно. Една закъсняла поклонница на славния поп Богомил, родоначалника на днешния нудизъм. Де го тоя сатир сега? А. Каралийчев, С, 181. Изпъкналите воднистосини очи на барона гледаха все по-втренчено, добиваха жадния, напрегнат и присмехулен израз на сатир. Д. Димов, Т, 214.
– От гр. σάτυρος и фр. satyre.