СБЛАЖÀВАМ, -аш, несв.; сблажà, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Диал. Давам на някого да яде месо или друга блажна храна; облажвам. – Към каквото посегнеш, все ти искат: – Дай купон. – Отде да ги вземем тия пусти купони... Уж и в село наредиха да ни дават по книжки, ама земали ли сме нещо, та и ние да сблажим децата?... Нищичко... Д. Кацев-Бурски, ЕБВ IV, 49-50.
СБЛАЖÀВАМ СЕ несв.; сблажà се св., непрех. Диал. Ям месо или друга блажна храна; облажвам се. Някои от по-старите говеят още в понеделниците. Тежко и горко, ако усетят, че някой от младите се е сблажил в сряда или в петък със сирене. З. Стоянов, ЗБВ І, 24. – И прав ли съм аз, нищо и никакъв червей, да деля хората на орачи и даскали? Не е ли Господ баща и на едните, и на другите? Ако не е мръсният свинар, ще се сблажи ли някой на Коледа със сланина? Змей Горянин, БК, 155. Но съмва вече, а прасето чака / и зелето изпуща вкусна пара: / „Деца, седнете веч да се сблажиме“. Ст. Гидиков, ЗК, 11. Тичкат [децата] насам-нататък, драго им, радват се на празничния свят ден, а още повече, че ще скоро да се сблажат с мръвка от печеното агне. Пам., 1895, кн. 1, 6.