СВЕТЍТЕЛ, -ят, -я, зват. -ю, мн. -и, м. 1. Църк. Светия с епископски чин (патриарх, митрополит или епископ), който със своя свят живот и пастирство допринася за утвърждаване и разпространяване на християнската вяра. Свети Климент Охридски е първи архиерей на български език, равноапостолен светител на родната ни земя. ЕЛСС, 2007, бр. 34, 1. Свети Евтимий се занимавал още с учителство. Патриаршеският дом е бил с хиляди послушници – ученици, които са учили при светителя Евтимий Светото писание и са се готвили за бъдащи свещенослужители. Д. Маринов, ЕПТ, 35. Епископ Фотий се запознава и с творчеството на големия руски светител Теофан Затворник. ПСл, 1993, бр. 1, 4. Свети три светители – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст.
2. Разш. Остар. Светия; светец. Съвършеното уединение от света и самоотречение за през цял живот от всичките му ефимерни грижи в понятието на века, в който живял светителят [св. Иван Рилски], са съставлявали най-високият образец за праведно битие. Ив. Вазов, Съч. ХV, 30-31. Тръгна царят с поклонници да търси постницата на Ивана Рилски. Той не може дори лице с лице да види светителя, защото се погледнаха от два върха. Н. Райнов, КЦ, 56.
– Друга (остар.) форма: святѝтел.