СВЕТЍТЕЛСКИ, -а, -о, мн. -и, прил. Църк. 1. Който се отнася до светител. Василевсът потърси Фотия Тесалийски, който беше прочут със светителския си живот, прибра го в царското си жилище и не го отделяше от своята трапеза. Д. Талев, Съч. VІІІ, 309. Те бяха трима братя, синове на преблажения епископ на Крупник, който в онези дни с много добра светителска дейност пасеше словесното стадо Христово. Ив. Дуйчев, РС, 280. Култът към търновските светци се основава предимно на това, че мощите им са положени в Търново. За цар Иван Асен ІІ е било изключително важно да укрепи столичния град със светителски мощи. ЗБ, 2006, бр. 23, 7. Гърците не само лишавали българската черква от самостоятелност, но еще ѝ отнемали самото право да заместя не с гърци йерарси висшите светителски длъжности в българските земи. Т. Шишков, ИБН, 316-317. Светителски подвиг.
2. Който е посветен на светител. Важен дял от местната култура през Средновековието принадлежи на народните светителски жития. В. Янкова, УПС, 86. Няма съмнение, че творбата е била замисляна като житие – дидактично четиво, произнасяно пред монашеското братство в деня на светителския празник. Може да се допусне, че съставителят се е опирал на устни източници за живота на Климент и Наум. М. Бъчваров и др., ХОГ, 74. Тържеството по официалната програма почваше с изпяването от учениците и гражданството на светителския химн на двамата просветители. Мак., 1931, бр. 1396, 4. Свети Клименте, чуй днес молбите ни. / Помогни ни – велик в небесата си – / помогни ни, о духо блажен, / да празнуваме ний свободата си / ведно с твоя светителски ден! Ив. Вазов, Съч. V, 148. Творба от светителския цикъл.
– Друга (остар.) форма: святѝтелски.