СВЕТЛОЛЍК, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Който има светло лице. Противоп. тъмнолик, мургав. Христо беше мургав като майка си; Петър пък напомняше бащата: рус, синеок и светлолик. Ст. Дичев, ЗС I, 81. Млади хубави жени – светлолики датчанки, холандки, скандинавки, се полюляват като пияни. Кр. Белев, З, 44. Насреща му ясно се очерта светлолика девойка с дълги руси коси. Ст. Даскалов, ЗС, 265. Нежното светлолико момиче наведе глава. Вл. Полянов, БВП, 45. ● Обр. Че ще тръгна, мале, през баира / със кавалче медно да засвиря, / да посрещна пролет светлолика! В. Паспалеева, МСС, 23.
2. Като същ. светлоликия(т) м., светлоликата ж., светлоликото ср., светлоликите мн. Човек със светло лице. Противоп. тъмнолик, мургав. – Ние сме войници на пост, нали учителке? – Да, да, мило дете! – съгласи се светлоликата. Вл. Полянов, БВП, 117.