СВЀТНАЛ, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. св. деят. от светна като прил. 1. За небе – който е ясен и изпълнен със светлина. Такава светлина струеше през отворените прозорци от светналото майско небе. Д. Талев, ПК, 106. Слънцето беше вече залязло. Над потъмнелите върхове на акациите небето се червенееше. Светлината идеше откъм върховете на акациите, от червеното светнало небе. Й. Йовков, Събр. съч. ІV, 1977, 310.
2. Прен. За лице, очи, поглед – който излъчва, изразява радост, благородно чувство; светъл, озарен, светещ. От прага го гледаше със светнали очи Бойка, усмихната и щастлива. В. Нешков, Н, 282. – О, като е за мама, вярвам! Да, вярвам – повтори Нона със светнали и зарадвани очи. Й. Йовков, ЧКГ, 178. Жедни бяха душите им да чуят разпаленото слово на „даскала“ и всеки път излазяха от него с бодри лица и светнали погледи. Ив. Вазов, Съч. XXII, 162. От думите му, от светналото му лице и от радостно блесналите му очи тя разбра, че напразно се е съмнявала. Ем. Станев, ИК I и II, 167.
3. Прен. За човек – който има ведро, радостно изражение; грейнал, озарен. Видя Колча такъв променен, така светнал. Т. Влайков, БСК I, 292. А той, изведнъж цял светнал, рече: – Мамо, там е и текьо, и оня чичко Яворов! Заедно са и гледат към мене. Дали чичко Яворов днеска ще дойде у нас? Р. Вапцарова, М, 42. Жени с бели забрадки копаят царевицата. Вуйчо поздравява и казва приказка на поруменялата и светнала жена, която за минутка се обляга с две ръце на мотиката, заровила боси и силни крака в земята. Пл, 2010, кн. 1-2 [еа]. Заприпка по улицата и тези, дето го видяха да тича разгърден и светнал от ненадейния празник, изведнъж разбраха, че да, това е най-щастливият човек. Ч. Шинов, ПВ, 26.