СВЕТУ̀ВАНЕ, мн. няма, ср. Остар. Отгл. същ. от светувам. – Та недей се така затваря вкъщи, ами изляз и ти. Моя късмет и мойто светуване – знам ги аз. Т. Влайков, Съч. II, 263-264. То са видя, че веке окьоравях и че дотук ми е било светуването, еми я иди викни шурека да му харижа лъка и стрелата, та да ма повни [помни] и поменува, кото умра. Нар. прик., БНТв Х, 158. Из устата на българете са чува: „Няма вече светуване от нас. Нашият живот ще са изложи на още по-ужасни и нечути зверщини!“. НБ, 1876, бр. 31, 121.