СВЀТЧЀ, мн. -та, ср. Църк. Черковна книга, използвана в миналото, с молитви, канони, тропари и месецослов. Тато изважда из долапа старото светче и се изправя пред коностаса край мама благочинно, със запалена вощеница в ръка. Т. Влайков, Пр I, 81. Наустницата, псалтирът и апостолът, даже и светчето Хаджи Генчо знаеше науст. Л. Каравелов, Съч. II, 3. Аз тука се учех, у малка килия – / Златан ни бе даскал, епитроп черковен; но духовните книги / изучихме рано – светчето, псалтиря. Ем. Попдимитров, Събр. съч. V, 14. На заранта .. / попът се затече / под мишница с патрахиля / и старото светче. Ив. Вазов, Съч. IV, 24.