СВИРЕПЀЯ, -èеш, мин. св. свирепя̀х, прич. мин. св. деят. свирепя̀л, -а, -о, мн. свирепèли, несв. Книж. 1. Извършвам масови насилия, убийства, грабежи с голяма жестокост; свирепствам, вилнея, беснея. И гледаме във страх как в твоите чаровни / балкани и поля насильето бесней, / де турчин свирепей и грък, душман вековни, / де сърбин – брат жесток, / по тях гробове сей. Ив. Вазов, Събр. съч. ІІІ, 1976, 393-394. Тук Александър свойта горка чест оплаква, / който толкоз свирепял е. К. Величков, Ад (превод), 117. Гърмят тръби, пожари пламенеят / и на зарята меч лъщи до меч / – там, дето в стръвна битка свирепеят / два врага и върлува дива сеч. В. Карагьозов, Избр. пр, 76.
2. Прен. За вятър, буря и под. – проявявам се с много голяма сила, буйно; свирепствам, вилнея, беснея. В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 33.