СВИСТ, свѝстът, свѝста, мн. няма, м. Поет. Свистене; свистеж. Подир това затрещяха пушките и техните куршуми със свист и бръмчене брулеха листа и клони и се забиваха в насипа, но не улучваха хората, залегнали зад него. К. Константинов, ХМ (превод), 145. Задуха още по-силно вятърът от дясната страна, който търкаляше замръзнали снежни зрънца по твърдата кора на стария сняг. Неговият свист взе да им се чува като далечно виене. Г. Томалевски, ЦТ, 172. А малката назъбена пила, / що всеки ден над нея съм надвесен – / наричам писъка ѝ звучна песен, / .. / и кой знай що – тоз свист на компресорите. Н. Вапцаров, Избр. ст, 1951, 150. Овчари, каталясали за сън, отваряха очи при свиста на локомотива и меланхоличните тонове на кавала се съчетаваха в прохода с ехото от свирката на трена. ВП, 1923, бр. 1, 1.