СГОВОРЧЍВ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. За човек – който е склонен да проявява разбиране в отношенията си към околните, умее да живее в сговор (в 1 знач.) с околните; сговорен, разбран. Противоп. опърничав, опак. Още преди да иде в града, Гроздан беше предложил на Монката да се сдружат и да работят занапред наедно. Добър и сговорчив, Монката беше се съгласил на драго сърце, макар в душата си и да разделяше съмнението на всички, че Гроздан не тъй лесно ще се отучи от предишния си живот и ще заработи. Й. Йовков, Ж 1945, 255. Много се зарадвах, че се сдобрихме с Мишел. Той излезе сговорчиво момче. Цялата му важност се бе изпарила в един миг. Н. Драганов, ДПКМ, 63. На всички направи впечатление, че от деня на облога старият контрабандист омекна, стана по-общителен, по-разговорчив и по-сговорчив. Г. Караславов, ОХ IV, 362. Скандинавците създават впечатлението, че са много меки и сговорчиви хора. Няма и стремеж към себеизтъкване. М. Минков, ЗСР, 189. Сговорчива жена.
2. Който е присъщ за човек, склонен да проявява разбиране в отношенията си към околните и умеещ да живее в сговор (в 1 знач.) с околните. Къде е тайната, разковничето да се прочуеш надлъж и нашир, без сам нищо да представляваш? Може би в сговорчивия характер, в упоритото пълзене пред силна на деня група с цел да се напъхаш в нея. Ат. Мандаджиев, Съвр., 1980, кн. 1, 4. – Всичко ме кара, сеньор капитан, да мисля, че ще бъдете отлично посрещнат, тъй като духовната издигнатост и сговорчивият нрав, които благородната външност на вашия брат издава, не говорят в никой случай за високомерие и самозабрава. Т. Нейков, ЗДК (превод), 172.