СГУ̀ШЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд от сгуша като прил. 1. Който е с приведена, наведена глава, лице, приближени към раменете със силно свиване на шията при студ, страх, неудобство и под. Той седи пред писалището с перо зад ухото. Иде при него страхлив, сгушен селянин, който от смущение недочуваше. М. Кремен, СС, 20. – Пандишпана офейка. – Как няма да офейка! – обади се сгушено човече. Г. Караславов, Избр. съч. II, 19. ● Обр. Едвам от чукаря тинтявата приведе стрък да разсмива свенлива момина сълза, а зад трънката кукуряка подмигна на сгушената теменужка, и върлия присмехулко месец подаде рог. П. Тодоров, И I, 1. През пролуката се виждаше сгушена гора, затаила дъх за моя сън. Л. Петков, ПЛ, 9. // За птица – който стои с пъхната под крилото глава. Кокошките дремеха в зелените клони на сливата със сгушени глави, прилични на топки. Ем. Коралов, ДП, 22.
2. Прен. За неодушевени предмети – който се намира някъде почти незабелязан; скътан. Само един път, към полунощ, по шосето, което идеше от града, над сгушените къщи прозвуча буйна песен. Г. Караславов, ОХ, 466. За един момент миналото ѝ възкръсна. И Бабуна, и Бистрица, и свидните братя и сестри, които тя е виждала невям само в съня си... И кирпичните къщурки, и сгушените махали, колибите и пасищата. К. Кюлявков, СПП, 11-12. Ето малкото сгушено село – / със къщурките с мрачни чела. Хр. Радевски, П, 17. Сгушената воденица, / грохнала като старица, / в бъзето клечи олющена / с тия / змии / и зелени гущери! Ас. Босев, СЦС, 95.