СГЪ̀РЧВАМ1, -аш, несв.; сгъ̀рча, -иш, мин. св. -их, св., прех. 1. В съчет. със същ. лице, нос, устни и под. Правя изведнъж на бръчки (лице, нос, устни и под.), обикн. от недоволство, яд, поради поява на неприятна миризма или вкус и др.; сбърчвам, сбръчквам. Отец Изидор изстена, сгърчи лице и запуши ушите си да не чува. Ц. Лачева, СА, 40. – Не тъй – ѝ рече той, после се вгледа в зетя си, сгърчи лице, като че се готвеше да изхлипа, и кресна с всичката си сила. Д. Немиров, Б, 199. – Вони!... – невъзмутимо установи съученичката на Мария, като сгърчи малкото си чипо носле. Д. Димов, Т, 299. Устните му сгърчи сурова, презрителна гънка. Д. Спространов, ОП, 384.
2. Свивам, превивам изведнъж тяло или някоя негова част. Сгърчи снага от непоносима болка, подигна рамене и с нечовешки глас зарида. К. Петканов, СВ, 92. – Моят ишиас съвсем ме сгърчи. Четиридесет инжекции ми удари кучият син! Н. Каралиева, Н, 46. ● Обр. Оттук нататък ги чакат върволица от познати до втръсване дни. Дни, през които ненаситната сиромашия отново ще ги сгърчи в лапите си. К. Странджев, ЖБ, 121-122.
СГЪ̀РЧВАМ СЕ1 несв.; сгъ̀рча се св., непрех. 1. Свивам се, превивам се изведнъж с гърч на тялото си или някоя негова част, обикн. поради остра болка, голяма мъка, страх и под. Цвета, която още из пътя беше почувствала родилни болки, изведнъж се сгърчи и мъчително простена. Д. Ангелов, ЖС, 456. Чу се изстрел, младото му тяло се олюля, сгърчи се и падна върху пясъчната настилка на кея. Ст. Дичев, ЗС ІІ, 564. Дебелите пръсти се сгърчиха и нежното бяло картонче се сви в малка непотребна книжна топчица. О. Василев, Т, 25. Баба Пинтовка се сгърчи, замълча, плачеше тихомълком. Г. Караславов, ОХ ІІ, 139.
2. Свивам се, превивам се и заставам така, че да заема по-малко място, да се скрия или предпазя от нещо. Аго хвърля тоягата си отдалеч; Комура дига глава, замижава, сгърчва се и тъй чака или удара, или тоягата да мине над главата му. Й. Йовков, АМГ, 92. Попо очел да дири вечера и креват. А човеко са поразстапил, па са сгърчи да нощева в колидоро до вратата на владиката. Нар. прик., СбНУ ХLІV, 499.
3. За лице, устни – ставам на бръчки, обикн. поради душевна болка, страдание или от старост; сбърчвам се, сбръчквам се. – Ти криеш нещо от мене – каза тя и лицето ѝ се сгърчи в гримаса на уплаха и изненада. Ив. Мартинов, СНУ, 209. Зарови лице във възглавницата и така зарида и затресе масивен гръб, че лицето на другаря Пендарски се сгърчи от най-дълбоко и разтърсващо състрадание. Ч. Шинов, БС, 58. – Да си млъкнала! – скръцна Станкул зъби. Секна задавено гласът на младата невеста, но на черните ѝ очи не бликна влага, само устните ѝ се сгърчиха и потрепераха. А. Страшимиров, А, 11.
4. За неодушевени предмети – ставам на гънки и се свивам, смалявам се. Мирис на зелено и на дървесина се разтопи във въздуха, няколко млади гранки попаднаха в жарта и се сгърчиха като живи, лумвайки в кратък син пламък. Ст. Загорчинов, ДП, 35. Надува бурята гърди. / Но свилений байрак от пръта не откъсна: / спря вятърът; но на борбата гордий знак / кат дрипа сгърчи се, усука се. К. Христов, Избр. ст, 171.
5. Прен. Обикн. в съчет. с душа. Изпитвам изведнъж силно, остро чувство на притеснение, тревога. Бенковски се стъписа; душата му се сгърчи, отстъпи назад като уплашен кон. Л. Стоянов, Б, 126. Дълбока и страшна бездна зееше над мене – усетих се като дребна прашинка, нищожна, непотребна никому. Сгърчи се душата ми, загорча ми. Л. Петков, ПЛ, 27. Само златарят още като да не може да доде на себе си. Погледне детето и дълбоко се сгърчи нещо в душата му. П. Тодоров, И ІІ, 119.
СГЪ̀РЧВАМ2, -аш, несв.; сгъ̀рча, -иш, мин. св. -их, св., прех. Остар. Погърчвам, гърча2. Ке се изпокинат [гърците] трудейки се, со ощо можат и както им прилягни да ни сгърчат, дума и свет им е да ни превъртат на гръчкото. Г, 1863, бр. 5, 36. сгърчвам се, сгърча се страд.
СГЪ̀РЧВАМ СЕ2 несв.; сгъ̀рча се св., непрех. Остар. Погърчвам се, гърча се2. Немойте, бракя бугари, немойте да се сгърчите, ке станем за присмех и за поругание на векот. Г, 1863, бр. 5, 37.