СДЪРВЯ̀ВАМ, -аш, несв.; сдървя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Остар. Вдървявам. И сега пак беше зима. Мраз беше сдървил всичко. К, 1920, бр. 16, 2. Славомир, като зачена по обичая си да утешава ту едного, ту другиго, скоро се разпали като вдъхновен проповедник, а горките затворници, като забравяха студа, що им сдървяваше удовете, и своята злочестина, трупаха се в тесен кръг около него. БПр, 1894, кн. 5, 89. сдървявам се, сдървя се страд.
СДЪРВЯ̀ВАМ СЕ несв.; сдървя̀ се св., непрех. Остар. Вдървявам се. Сега силите им бяха подкосени, мускулите на краката им почнаха да се сдървяват от умора и се налагаше често да почиват. Ив. Хаджимарчев, ОК, 52. – Стори ми се мене – захвана баба Първа, – че сме като в гората. Кога погледнах пак, а оно стали два змея, па зеха да се въртят, да скачат, да се сдървиш от страх! М. Георгиев, Избр. разк., 166-167. Теофил целият се сдърви, пръстите на скръстените му ръце се впиха в месото през коравата дреха. Задушаваше го бяс, от гърдите му не можеше да излезе ни звук. А. Дончев, СВС, 726. Така си останаха по миндерите и по камъшените рогозки жените. Сдървиха им се ръце, крака и езици. Г. Манов, КД, 10.