СЕДЯ̀НКА, мн. седèнки, ж. 1. В миналото – колективна форма на труд под формата на безвъзмездна помощ между съседи, роднини, съселяни, обикн. по вечерно време през есенно-зимния сезон, с участието на младежи и девойки, които ронят царевица, предат, шият и под. и общуват помежду си с песни и задявки; тлака. Като оберем кукуруза, там събираме седянка, та белим масурите и отводът тогава гърми от смях и песни. Т. Влайков, Пр I, 3. По едно време някоя от момите се обърна към другарките си: „Хайде – кай – да разваляме седянката, доде не е зайдел месецът“. Ил. Волен, МДС, 49. Кръстинка захващаше да са одумва и да закача брата си, като му думаше: – Сичките момци ходят, Милчо, на седянка, ами ти защо не ходиш? Ил. Блъсков, ЗК, 168. Да чуят моми и момци / по сборове и по седенки. Хр. Ботев, Съч. 1929, 31. Събрала Ненка седянка, джанъм, / събрала Ненка седянка – / от сичко село момите, джанъм, / от махалата ергене. Нар. пес., СбНУ XVIII, 107.
2. Събир. Момите и момците, които участват в такова събиране. Цялата седянка удивена замлъква и ги загледва. П. Тодоров, Събр. пр II, 279. – Тотке! Изгоро! Луда си, Тотке, и палава, ала си само на думи. Помниш ли, преди да се ожениш, у Стайкини кога ме подстори, та посегнах, а ти писна и събрахме цялата седянка? Чудомир, Съч. I, 1981, 97.