СЕЛЯ̀К, мн. -ци, зват. селя̀че и селя̀ко, м. Остар. и диал., сега пренебр. Селянин. Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, но жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци! Елин Пелин, Съч. I, 160. Само тук-таме, в най-бедните и полуизгорени села, виждаха дрипави селяци, изсъхнали от глад. Й. Йовков, СЛ, 139. Зачудил се Коля. Гледай го ти, селяка! Трябва да го взема със себе си! – Я сядай при мене, селяче! И селякът на драго сърце седнал при него. А. Каралийчев и др., ПСН I, 135. Иван изпитва ужас, когато той [даскалът] наближава неговото място. – Ти бе, селяк, научи ли да драснеш черта по пясъка? – Научих, кирио даскале. – Какво си научил? Нищо не си научил! От тебе нищо не става. Добиче си ти за оране. Г. Томалевски, КР, 37-38. Другарят ми, ако селяк, но имаше душа твърде чувствителна и искрена. НБ, 1876, бр. 46, 181. Събрал си е Иво селянина, / събрал си е триесе селяци, / та ги пои това добро вино, / вино пои, гозби гощава. Нар. пес., СбНУ ХLIII, 237.