СЕЛЯМЛЪ̀К, мн. -ци, м. 1. Остар. Приемна стая или отделение за мъже в турско жилище. Близо до портата се гушеше ниска постройка от една или две стаи, дето агата посрещаше гостите си – неговият „селямлък“. Д. Талев, ЖС, 27. През селямлъка му напоследък се претакаха какви не хора. Влизаха и излизаха, спореха, уговаряха. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 443. Тименчо отвори вратата, обърна се и без да се здрависа, поведе хората навътре към големия селямлък. Ст. Сивриев, ПВ, 32. Разговорът се поднови както в селямлъка, тъй и в харемлъка. Ц. Гинчев, ГК, 244. Като всички диарбекирски къщи и тази беше каменна, масивна. Край двете ѝ врати (едната, изглежда, водеше за селямлъка, а другата за харемлъка) имаше каменна резба – цветя и плетеници. Ст. Дичев, Р, 82-83.
2. Истор. Тържествено отиване на султана в петък на молитва в джамията. Всеки петък в деня на селямлъка площадът при Илдъз кьошк почервенява от феслии. Хр. Бръзицов, НЦ, 263. От стаята се откриваше част от улицата, която гъмжеше от народ. Оттук щеше да мине султанското шествие за селямлъка. Л. Стоянов, Б, 16. Султанът показа към него особена любезност; той го награди с най-големия кордон на „Меджидие“ и устрои в негова чест, след селямлъка, преглед на войската. С. Радев, ССБ II, 475.
– От араб. през тур. selâmlık.