СЕНЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх и (разг.) сèня, -иш, мин. св. -их, несв., прех. Поет. Правя, хвърлям сянка върху нещо; засенчвам, засеням, сенча. Проговаря / Борянчица: / – Сени, явор, / засени ме; / притули ми / черни очи! Ц. Церковски, Съч. I, 171. Спомен тъмен тревожно сени / радостта ми, о, вихрено време! Д. Дебелянов, БСБ, 36. „Юнашка майко, за юнака не жалей – / над него грижен бди побащим стар, Балкана, / орел с крилата си му сени люта рана.“ П. П. Славейков, КП ч. III, 91. сеня се страд.
СЕНЯ̀ СЕ и (разг.) сèня се несв., непрех. 1. Поет. Засенчвам се, засеням се, сенча се.
2. Диал. За сянка, призрак – появявам се, показвам се, явявам се. Коа гледат – едно лице девойчинско се сенело от вървот на дървото. СбНУ Х, 167. Сянката му ся сени до темела. Н. Геров, РБЯ V, 311.