СЕРЕНÀДА ж. 1. Муз. Музикално произведение, вид сюита, което се състои от няколко части, преназначено първоначално за изпълнение на открито при балове, празненства и под. Единият от тях дори нещо си свирукаше, май че серенадата на Тосели. П. Вежинов, НБК, 109. Свирехме италиански серенади, руски романси, но най-често – Менделсоновите „Песни без думи“. М. Кремен, РЯ, 586. Серенадата се е състояла, обикновено, от повече от четири части, които не са тъй тясно свързани и здраво построени, както при симфонията. Ив. Камбуров, ИМР, 592. Серенадите за лъкови инструменти показват майсторството на Дворжак в свободната форма на сюитата. БНТ, 1941, бр. 223, 2.
2. Любовна песен, най-често със съпровод на китара или мандолина, изпълнявана обикновено нощем под прозореца на любим човек за засвидетелстване на нежни чувства. По тия плочи са стояли в тъмни нощи влюбените младежи и с китара под ръка са пели старите, чистите и вдъхновени любовни серенади. Елин Пелин, Съч. V, 40. Напразно сладострастна серенада / той пя ѝ до зори. / Най-после ядно, ядно тропна / и тръгна си дома – / тогаз едвам прозорчето се хлопна / на гордата мома. К. Xристов, Т, 81. // Изпълнение на такава любовна песен. Нощно време ние ходехме заедно с него под прозорците на това момиче да му правим серенади. Ил. Волен, МСД, 27. Като се понаучих да свиря на тоя голям бас, реших една нощ да направя серенада на момичето, което обичах. Й. Радичков, ББ, 155. ● Обр. В късен час градът си отпочива / и морето го в мечти успива / с непрестайната си серенада. Н. Ракитин, ЧЛ, 28.
– От фр. sérénade или ит. serenata ‘вечерен концерт’.