СЕРСЕМЛЪ̀К, мн. -ци, м. Простонар. 1. Само ед. Качество на серсем (във 2 знач.); глупост. – Е, хайде, оставете тия магарии! Свои хора сме, заран ще се сдобрите, нали от нашия серсемлък сме вдигнали на адвокатите къщите. В. Нешков, Н, 214. – Пък седнал още да ме пита! – извика директорът подиря ми, като си стисна и двата юмруци. Разбира се, че ако той не отдаваше сичко това на моя овчарски серсемлък, то съвсем другояче щеше да постъпи. З. Стоянов, Съч. І, 60. Българинът, олицетворявайки се с Бай Ганьо, се измъква от уличаването в простотия, серсемлък и лакомия, като преобръща нещата наопаки. От отрицателен герой Ганю се превръща в положителен. М. Минчев, СЯ II, 473.
2. Постъпка или проява на серсем (във 2 знач.); глупост. – По-малко приказвай, да не направиш някой серсемлък. Т. Харманджиев, Р, 136. Когато Кольо Граблашов отишъл в комендантството да пита пак има ли вече разрешение за „Родна лира“, някой му бил извикал: „А бе, я се махай! Нямаме време да се занимаваме с вашите серсемлъци!“. Хр. Бръзицов, НС, 25. – Аз съм болен, треска ме мъчи и затова нося кожух, но да мъчите здрави хора в тая жега, това е серсемлък. ВН, 1965, бр. 4305, 4.
◊ Тапа серсемлък. Простонар. Шег. Увлечение по ловене на риба. Пристрастих се към тоя глупав спорт. То да хващам нещо, добре, ами нищо. Колко пъти съм се клел да зарежа тоя тапа серсемлък, не мога. Елин Пелин, Събр. съч. ІІІ, 1977, 207.
– Тур. sersemlik. – Друга (диал.) форма: серсемлѝк.