СЕТИВÒ, мн. -à, ср. 1. Физиол. Всяка от петте вида способности (зрение, слух, обоняние, вкус, осезание) у висшите организми и човека за възприемане чрез съответните органи (очи, уши, нос, език, кожа) на външни дразнения, които биват превръщани в нервни импулси и се предават към мозъка. Зрението е най-важното сетиво на човека. С него усвояваме 85 – 90% от сетивната информация. БиолЗО VIII кл, 122. Катерицата е дневно животно. От сетивата ѝ най-добре са развити зрението, слухът и обонянието. П. Петков, СП, 11. Миризмата на дезинфекцията и упойките сякаш изостри още повече сетивата му. П. Вежинов, НС, 83. Сетивата му отново започнаха да възприемат външния свят. Ем. Станев, ИК ІІІ и ІV, 524.
2. Обикн. мн. Прен. Обикн. със съгл. или несъгл. опред. Способност за възприемане, разбиране, схващане на нещо. – Според вас изкуство може да се твори само от хора с неразрушени сетива за природата и за материалното. Ив. Сарандев, ЕС, 126. Белички бързаше, той нямаше сетива за злото, което щеше да бъде причинено на Реката. Д. Фучеджиев, Р, 137. Това е една натура с по-сложна духовна структура, с изострени естетически сетива, една деликатна впечатлителна душа. Кр Куюмджиев, КЛЖ, 59. Неси няма никакви сетива за красотата на изкуството, за художествената условност. ЛМ, 1983, кн. 9, 61. Морални сетива.