СИМПАТЯ̀ГА, -та, мн. -и, м. и ж. Разг. Човек, който е симпатичен, предизвиква благоразположение, добри чувства с вида си или с качествата си. Татко пък сърдит, сърдит, не се говори с него. – Не мога – вика – да търпя онова леке! Лекето беше този, дето щеше да се жени за леля ми. А той беше много симпатичен, един висок, едър, като говореше, малко се запъваше. – Не – виках си, – татко не е прав! Не е леке! Симпатяга е! Г. Данаилов, ДИВ, 57-58. Спряха пред купе, на което пишеше „Началник-влак“. Влязоха. Началникът се оказва червендалест симпатяга. Бр. Мормареви, Л, 17. – Странна птица си ти, ей! – Сержантът се разсмя и тялото му се разтресе. – Но си симпатяга. Старците много те обичат и не могат да се нахвалят с тебе. М. Абаджиев, Ф, 256. И кой ли би се заинтересувал от някакъв странен мъж с прошарени коси до хипотетична богата наследница; думата ми е, то се знае, за симпатягата португалка. Пл, 2018, кн. 1, 75. ● Няма спор, че клишето „най-добрият приятел на човека“ отговаря на цялата истина, щом говорим за тези четириноги симпатяги [кучетата]. З, 2016, бр. 125, 19. ● Ирон. Преби до смърт любовника на жена си и успя да се измъкне безнаказано. И това не беше първият случай, в който е убивал човек. Винаги при самоотбрана, разбира се. – Истински симпатяга. Ил. Гарабедян, ЦИ (превод), 367.
– Рус. симпатяга.