СЍНЕЦ1, мн. -нци, м. Обикн. мн. Дребно мънисто. Сестра ми, по-голямата, получи гердан от стъклени синци, които подрънкваха много весело, като звънчета. К. Калчев, ПИЖ, 95. По плитките си младата жена беше навързала стари парички, синци и сухи чеснови скилидки, за да се предпази, според поверието, от уроките на лошите хорски очи. Г. Караславов, ОX II, 42. От лявото рамо към бедрото се спущаше продълговата чанта от цяла щавена ярешка кожа, украсена с кокалени шарки и дълги ресни, нанизани със сини, жълти и червени синци. Г. Райчев, В, 4. На шията на родилката се връзва мартеничка и на нея се нанизват пръстенче и чесън лук против уроки. На шапчицата на детето слагат чесън лук, стара пара и синец също против уроки. Н. Хайтов, МЯ, 204.
СЍНЕЦ2, мн. -нци, м. Диал. 1. Мъжка рожба, син (в 1 знач.). Те [сурвакарите] тропат заран по къщните врати, като пеят: „Сурва година, весела година“. После влизат и разравят с пръчките си жарта на огнището, благославяйки: „Колку искри, толку керки (щерки); колку клинци (в къщата), толку синци (синове)“. БНТв V, 284.
2. Диал. Умал. от син (в 1 знач.); синче. Синка майка погодила: / – Мой мил синец, / а що седиш, та не търсиш, / та не търсиш да са жениш. Нар. пес., СбНУ VI, 6.
СИНЀЦ, мн. няма, м. Остар. Синковец (в 1 и 2 знач.). Колкото ти учиш, толкоз и вашия Гераско. А той, синецът, се оженил за една ватманка и по цял ден шари с нея по софийските линии. Тонич, КСШ, 12. А Герчо сè тая си знае: да лудува, па глава у ярем, санким женило, да не туря. Хитър синец, проклето му сърце! Елин Пелин, Събр. съч. VI, 81. Пее синецът, та се чуе през три села у четвърто. М. Георгиев, Избр. тв, 544-545.