СЍНКАВОЧЀРЕН, -рнa, -рно, мн. -рни, прил. 1. За цвят – който е черен със синкав оттенък. Боята на конгломератите от разните краища на находището е различна: тъмна, тъмносива, сива, червеникава, тъмночервена, синкавочерна и пр. ПСп, 1907, кн. 67, 203.
2. Който има такъв цвят. Синкавочерната ѝ [на Ирина] коса бе гъста и мека като коприна. Д. Димов, Т, 681. Макар връстници, високият ръст, гъстата синкавочерна брада и тоя гърлен, дълбок глас придаваха на нишкия дякон вид на по-възрастен. Ст. Дичев, ЗС I, 99. Предпазливо той вдигна сина си на ръце. Тръгна из стаята, като го люлееше и подрусваше, и се взираше в очите му – още синкавочерни, недобили определен цвят като у всички бебета. Ем. Манов, ДСР, 196. Извръщаме глави: над Микени небето е слязло до хълмищата – синкавочерно, непрекъснати мълнии лъкатят със страшен трясък и полето ехти и тръпне. К. Константинов, ПЗ, 213.
3. Като същ. синкавочерно ср. Синкавочерен цвят. Типичната цветова палитра, с която тонално се изгражда българската народна шевица, се определя от три основни цвята – червен, черен и бял. Това тонално ограничение е привидно, защото то е преодоляно много умело чрез включването на всички възможни нюанси на тези цветове – от бледорозовото, тъмночервеното, виненочервеното до синкавочерното. Ст. Генчев и др., ЕБ III, 335. Гривата на Ласи падаше буйна и ослепително бяла, а новото куче имаше белезникави петна, които преминаваха в синкавочерно. В. Пенева, Л (превод), 146.