СИНОНЍМИКА, мн. няма, ж. Езикозн. 1. Съвкупност от синонимите в даден език; синонимия. Лексиколожката литература досега почти не дава подобна информация, т.е. какви познания за говорещия или за езика се съдържат в синонимиката на даден език, в това число и на българския. Д. Благоева и др., МД, 35. Ив. Вазов цени народните думи не само от естетическо и формално гледище. Народната реч е за него важен източник също и за обогатяване на книжовния език с думи за означаване на повече и по-разнообразни оттенъци, за обогатяване на книжовната синонимика. Л. Андрейчин, ИНЕС, 236. С необикновен усет и дълбоко вникване в контекста Константин е използувал българската синонимика. Една и съща дума от оригинала се предава по различни начини в зависимост от някой смислов нюанс, поради което в много случаи старобългарският текст показва по-голяма семантична и стилистична диференцираност от гръцкия. ГСЕ, 39. // Стесн. Съвкупност от синонимите, използвани в отделно произведение или в творчеството на определен автор. Богата е синонимиката в Кириловите преводи. Той подбира такива съответствия на гръцките думи, които са най-подходящи според смисъла им в славянската говорна практика. Д. Петканова, КК, 149. Синонимика в белетристиката на Иван Вазов.
2. Синонимия (в 1 знач.). Изучаването на богатата семантична система на руските предлози ни позволява да разкрием по-пълно синонимиката между предложните конструкции. ГСУФСФ, 1969, т. 62, 331. Появяването на синоними в езика стои в много тясна връзка с многозначността на думите, затова синонимиката в езика и многозначността на думите са явления много тясно свързани. ИИБЕ, 1959, кн. 4, 45.
– От гр. συνώνυμία през фр. synonymique и рус. синонимика.