СИНХАРМОНЍЗЪМ, -змът, -зма, мн. няма, м. 1. Езикозн. Морфонологично явление, характерно най-вече за аглутинативните езици, при което се наблюдава дистантна асимилация и еднородна артикулация на гласни (по-рядко – съгласни) звукове в думата, например уподобяване на гласна в афиксална морфема на гласна от корена (в турски ev – evler – evlerde, at – atlar – atlarda) или преминаване на задна гласна в предна гласна в позиция след мека съгласна; синхармонизация. Под влияние на гласната в следващата сричка еровите гласни са били подложени на изменения, определяни като преглас или синхармонизъм. ГСЕ, 540. Специално внимание [С. Бернщейн] обръща на характера на сричката в праславянския език, като разглежда палатализационните процеси като частен случай от по-общата тенденция към групов или сричков синхармонизъм. КМЕ IV, 610. Вокален синхармонизъм.
2. Книж. Съзвучие (Ал. Милев и др., РЧД).
– От гр. σύνάρμουία ‘съзвучие’.