уединèн, -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от уединя. 2. Като прил. а) Който стои сам, отделен от другите; самотен, изолиран. Той се чувствуваше сам, чужденец, уединен. Вазов. Далеч, далеч, зад самата черта на хоризонта, две дървета — два братя, самотни, уединени. Йовков. Уединена къща. б) Който се намира далече от населените места; усамотен, отстранен. Ние нарочно избрахме тоя уединен планински кът. Вазов.