упорѝт, -а, -о, прил. 1. Който твърдо, настойчиво се стреми към осъществяване на нещо. И трябва да се бориш неуморно, / и трябва да си страшно упорит. Вапцаров. През цялата година тя от все сърце се мъчеше да бъде такава учителка, каквато беше като ученичка: смислена, работлива и свенлива, но упорита в постигане на успех. А. Страшимиров. 2. Който твърдо държи на своето и не отстъпва пред никакви молби, увещания; непримирим. Отиваме да събираме ума на двамата стари, и двамата упорити като арнаути. Вазов. Пред него стоеше един коравосърдечен, упорит и непреклонен човек. Йовков. 3. Който е твърд, настойчив, непреклонен. Честен до крайност, но с характер упорит, неспособен за подмилкване пред началството, той и не беше му спечелил благоволението. Вазов. Колкото и да бяха смели мислите му, Дона му вярваше. Той беше силен, неуморим човек, с упорита воля. Дим. Талев. || Който трае продължително и е мъчно преодолим. При всичко че страданията му бяха упорити и лицето му носеше отдавна бледния печат на смъртта, но Каравелов не губеше дух. Вазов. 4. Който изразява твърдост, настойчивост, непреклонност. Какво искате да кажете с това? — попита докторът, като спря в него упорит и предизвикателен поглед. Вазов. Гласът му беше тих, но упорит. 5. Който е изпълнен с голямо напрежение, изисква много усилия; упòрен. Храбрите панагюрци, след едно упорито сражение с многобройните нападатели, били принудени да отстъпят в неравната борба. З. Стоянов. 6. Който изисква усилия, за да бъде преодолян; труден, мъчен. А българите браздяха с дръзка реч душата на славяните — както орач цепи упорита иловина, за да засади пресен кълн. Н. Райнов.