фучà, -ѝш, мин. св. -àх, несв., непрех. 1. За вятър, буря и под. — при бързото си движение издавам силен и продължителен шум; буча, хуча. Фъртуната навън вееше, фучеше зловещо. Вазов. Влажен есенен вятър виеше лудо навън, фучеше из клоните на старата круша. Елин Пелин. Валеше дъжд, по стъклата на прозорците удряха и се стичаха капки, на двора вятърът фучеше в голите клони на акациите. Йовков. || Като се движа бързо, издавам силен и продължителен шум, бучене подобно на вятър, буря. Влакът фучеше из нощния мрак и сливаше шума си с бесния вой на веявицата. Вазов. Куршумите пищяха и фучаха край ушите им. Вазов. Във въздуха свистяха и фучаха снаряди. Земята се тресеше. Ст. Дичев. 2. Прен. За животно — от силно раздразнение издавам особен звук през ноздрите си подобно на пръхтене, сумтене. Чуваше се как през ноздри / тигърът сърдит фучи. Ив. Радоев. И все по-ясно се чуваше как животното фучи с ноздрите си и как рови земята с крак. Ем. Станев. 3. Прен. Изразявам недоволство, яд от нещо със силни викове, караница, изпадам в състояние на ярост. Една нощ пламна кметовата плевня. Кметът фучеше, беснееше и се заканваше. Г. Караславов. □ Главата ми фучи (ушите ми фучат) (разг.) — усещам шум в главата си (в ушите си).