ху̀бост, -ттà, мн. -и, ж. 1. Само ед. Съвкупност от външни качества, които са приятни за гледане; красота. Везир пред чадър седеше. / Гледал Гергана, чудил се, / чудил се хубост таквази / де се е зела на село. П. Р. Славейков. Пред мене се зеленее и разстила в омайната си хубост Софийското поле. Вазов. Дъбакът беше русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особена хубост големите му сини очи. Елин Пелин. 2. Само ед. Съвкупност от положителни качества, които се нравят, задоволяват. Език свещен на моите деди, / разбра ли някой колко хубост, мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива? Вазов. 3. Красиви места в природата. И какви хубости! Колко въздух има в тая долина. Вазов. □ За едната хубост (разг.) — без да има защо, на пук. Не ме гледай така учудено, ами ще го върна (фасула), ти казвам, за едната хубост ще го върна. Ст. Чилингиров. Средна хубост (разг., пренебр.) — не много добре, не много хубаво, не твърде много. Работата добре ли отива? — Средна хубост. Вазов.