шум, шумъ̀т, шумà, мн. шу̀мове, шу̀ма (сл. ч.), м. 1. Нестроен звук или звуци, издавани при някаква работа, движение или говор на множество хора. Понякога човек понася шума на тенекеджийница, а се нервира от бръмчение на муха. Стаматов. Веднага той заопъва юздите на конете и аз помислих, че иска да спре, защото от шума на колата не може да говори. Йовков. В полски равни широти / весел глъч и шум ехти. Яворов. Майката авторитетно и спокойно подканяше момчетата да не вдигат шум. Дим. Димов. 2. Физ. Звук с неправилна честота на трептенията. 3. Прен. Оживен спор, препирня, обсъждане, предизвикани от повишен интерес към нещо или към някого. Не малко шум ставаше и около името на двамата юнаци. Вазов. Тия две приключения бяха произвели голям шум на времето си. Вазов. 4. Прен. Неодобр. Много и празно говорене. Днес фразата и шумът напълно заменят делото и кръвта. Вазов. □ Вдигам шум около нещо (разг.) — разгласявам, съобщавам шумно за нещо. Бяхме предупредени да не вдигаме никакъв шум около пристигането му. Вдигам шум около себе си — говоря много за себе си; самоизтъквам се. Той вдигаше шум около себе си. Вазов.