Диана Благоева
Възраждането е периодът, когато се изгражда новобългарският книжовен език, като се формира неговият речников състав и се създават и утвърждават граматичните, лексикалните и правописните норми. Принос в книжовноезиковите процеси имат редица възрожденски дейци – писатели, автори на граматики, речници и учебници, издатели на вестници и пр. Много от тях активно употребяват в изданията си създадени от самите тях думи, като се стремят да намерят най-подходящото градиво за все още недостатъчно богатия български словен фонд.
Първоначално опора за словотворчеството на възрожденските дейци са книжовната традиция и черковнославянският език, впоследствие източник за това стават образци от народните говори или от други славянски езици. Като пример може да посочим сътворените от Неофит Рилски думи домоздател, язвоцелител, употребяваните от Неофит Бозвели образувания грижители, свободство, измислените от Г. С. Раковски съществителни пушкомет ‘изстрел’, зренник ‘хоризонт’, множеството Богорови неологизми като думотълковач ‘речник’, запрянник ‘затворник’, зачуковач, измамач, непийлив.
Повечето от създадените от възрожденските книжовници думи и термини не успяват да се наложат. Така например предложените от Богоров думи основач и основник отстъпват пред основател; красилник (от Неофит Рилски) и цветилник (от Богоров) – пред бояджия, а пенязоизменител (от Неофит Рилски), менилник и разбивач (от Богоров) – пред сарафин.
в. „Аз Буки“ бр. 50, 15 – 21 декември 2016 г.