Иво Панчев
Правдив и праведен са две думи, които не употребяваме често. И то не защото безвъзвратно са напуснали речниковия фонд на българския език – там са все още, – а защото времената, в които живеем, не ни дават достатъчно поводи да ги употребяваме.
Нека поразсъждаваме върху тези две еднокоренни думи, които са синоними и пароними (макар последното да не е безспорно). Когато наричаме един човек правдив, то ние имаме предвид такъв човек, „който постъпва съобразно с правдата, с истината, справедливостта, морала; честен, нравствен, справедлив“ (Речник на българския език – //ibl.bas.bg/rbe). Когато наричаме един човек праведен, говорим за човек, „който няма грехове; безгрешен, невинен“ (пак там).
И в двата случая става дума за човек, който държи на правдата/истината. Праведният е и правдив – той няма грехове и следователно съблюдава Божия закон да не лъже, да държи на правдата. Правдивият обаче може да не е праведен – освен „Не лъжи!“ има и други Божи заповеди, които може да е нарушил, и после – евентуално съвсем правдиво – да си е дал сметка за това.
И правдивият, и праведният са обект на възхищение, но праведният е и обект на преклонение – той е човек, надмогнал човешкото и доближил се до светците. Затова макар и близки, думите правдив и праведен не са взаимозаменяеми – всяка носи своето специфично значение и следва да се внимава при употребата им.
в. „Аз Буки“ бр. 6, 8 – 14 февруари 2018 г.