|
ваш, -а, -ο. 1. Притеж. местоим. за 2 л. мн. Който принадлежи на лицата, с които се говори. Вашият живот и вашите челяди и вашите къщи са нищо пред освобождението на България. Вазов. Обраха ме, обраха ме! — застена пак той. Слушайте, хей! Това е ваша работа — обърна се той към синовете си. Елин Пелин. || При учтиво или официално обръщение. Аз с възхищение чета Вашите творения. Вазов. Ваша светлост. Ваше превъзходителство. 2. Като прил. За роднина, сънародник или съидейник — който е близък на лицето, с което се говори; свой. Стрино Илчовице, рекох да дойда да те похваля: ваша Цвета станала мома. Елин Пелин. Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм. Вазов. 3. Като същ. ваш — ваш близък. Улови ли се някой в нивите, бил той овчар, бил той говедар, наш, ваш — все едно. Глоба на общо основание. Йовков. || Само мн. вашите (разг.) — родителите, домашните на лицето, с което се говори. Ходила ли си скоро у вашите? — попита изведнъж Желязко. Караславов. □ Ваша милост (остар., ирон.) — Вие. Ние у село знаем и я не пием (водата), ама Ваша милост сте чужденец, може да се отровите. Елин Пелин. Как сте, Ваша милост? Ваша работа (разг.) — както вие смятате, желаете. Вашата (разг.) — вашата работа, вашият начин на живот. Свърши се тя вашата, майко. Било що било. Сега по нов начин ще живеем. Кр. Григоров.
|