побеля̀вам, -аш, несв.; побелèя, -èеш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. побеля̀л, -а, -о, мн. побелèли, св., непрех. 1. Ставам бял, придобивам бял цвят. Жегата бе непоносима. Слънцето печеше, угарите побеляваха като жар, класовете се пукаха. К. Петканов. През дърветата небето на изток вече побеляваше. Вазов. || Покривам се с нещо бяло, ставам бял. Валеше първият сняг и земята беше побеляла. Йовков. И скоро пред Солун побеля полето / от шатри. Обсада. И почна се бран. Вазов. 2. За коса, брада – получавам бял цвят, обикн. поради остаряване. Какви теглила претеглихме, божкее, затуй ми побеля главата още като бях млада булка. А. Каралийчев. Ще побелеят моите коси, / както планината от снега. Багряна. || Остарявам. Видиш ли ме, докторе, аз съм побелял е търговия и чуждо писмо не съм разпечатвал. Вазов. Остаря, побеля, а умът му не дойде. Погов. 3. Прен. Разг. Ставам много блед; пребледнявам. Лицето на Лазар Глаушев побеля, студена влага изби по челото му. Дим. Талев. Останалите партизани също насочиха оръжието си към фелдфебела и часовоя. Фелдфебелът замръзна на мястото, а лицето му цяло побеля. М. Марчевски.
|