пòвей, -еят, -ея, мн. -еи, обикн. ед., м. Поет. Леко повяване; полъх. Никакъв повей не разклащаше листата на дърветата, покрити с прах и свити от горещина. Ст. Загорчинов. От едва осезаемия топъл повей лъхаше свежест и аромат. Хар. Русев. Откъм реката лъхаше влажен повей, примесен с мирис на разровена земя и барут. П. Славински. || Обр. Дали от жал... или ей така – от повея на спомените, но очите ѝ се наляха и тя заплака. Орлин Василев.
|