повелѝтел, -ят, -я, мн. -и, м. Книж. Старин. 1. Лице, което повелява, заповядва: господар, заповедник. Помни, че аз съм вече български цар и твой повелител. Вазов. Аз считам мъжа и жената, юридически и морално, равни помежду си: няма между тях ни повелител, ни подчинен. Вазов. 2. Ирон. Лице, което обича да издава заповеди, да се налага. Събирай си устата и слушай, казал страшният повелител и посочил с пръст към жената си. Каравелов.
|