повелѝтелен, -лна, -лно, мн. -лни, прил. 1. Който съдържа, изразява повеля, заповед: заповеднически. Като се обърна към Иванов, каза му с повелителен тон, който не допуска никакво възражение. Вазов. В туй време откъм другия край на нивата се чу младежки, но силен повелителен глас, като команда: – Всички да излязат от тук! Всички настрана! Йовков. Гласът му беше суров и повелителен. Ст. Загорчинов. Повелителен поглед. Повелителен жест. 2. Прен. Книж. Величествен. Драга много приличаше на сестра си по снага и по хубост: бяла, напета, повелителна, с хубави очи и рамена като нея. Вазов. Кога доближавам до градинския вход, забелязвам високата повелителна фигура на Далякова. Вазов. 3. Прен. Книж. Абсолютно наложителен, безусловен. Той (язовецът) беше легнал в средата на декември, когато затлъстялото му тяло бе почувствало повелителната нужда от сън. Ем. Станев. Повелителна необходимост. □ Повелително наклонение (грам.) – глаголна форма, която изразява заповед, молба и пр. напр. Дай! Влез! Кажи!
|