повèхнал, -а, -ο. 1. Прич. мин. св. деят. от повехна. 2. Като прил. а) За растение – който е изгубил свежестта си; увехнал, изсъхнал. И, странно отмаляла, сядам / на поносената трева. / Повехнала, зеленосива, / дъхът ѝ леко ме опива – / като не кипнало вино. Багряна. Горо ле, горо зелена, / защо си, горо, повехнала, / повехнала та изсъхнала. Блъсков. Повехнали цветя. || Обр. Тази прислужница бе вече повехнала стара мома с плоски гърди, жълтеникаво лице. Дим. Димов. Ех ти, моя луда глава непокорна, / ще клюмнеш някой ден и ти, повехнала и морна, / като слънчоглед във суша. Багряна. Повехнала жена. б) Прен. Съсухрен, изпит, отслабнал, бледен. Хората... се чудеха, като го гледаха грохнал и побелял, отслабнал, с увиснали бръчки и повехнало лице. Елин Пелин. Лицето ѝ, повехнало, е хлътнали бузи и потъмняла кожа, отведнъж се съживи. Дим. Талев. Същата вечер черният Гаврил и още един стражар, с повехнало бледо лице и е хлътнали очи, предпазливо, като крадци, влязоха в малката къщичка. М. Марчевски. || Посърнал, тъжен. Пе можех да позная в тоя повехнал човек, с поглед скърбен, моя едновремешен школски другар. Вазов. Всички изглеждаха убити, измършавели, повехнали. Величков. Когато зърна повехналия поглед на очите ѝ, изведнъж сърцето му присви болка, и той попита неволно: – Слушай, Елке, – рече той – ти като че не си добре? Г. Райчев.
|