|
повѝквам1, -аш, несв.; повѝкам, -аш, св., прех. 1. Призовавам, поканвам някого да дойде някъде; извиквам. Учителите го повикаха в училището, за да разкаже на учениците впечатлението си от това летене. Елин Пелин. Още тази нощ го повикаха при ротния командир. Йовков. И ако някога намериш, / че аз съм ти потребен, / повикай ме! М. Петканова. Майстор Томан долови погледа му и го повика с леко кимване на глава. Дим. Ангелов. Повиквам някого на съд. Повикай по телефона едно такси. Повиквам на помощ. Повиквам лекар. 2. Викам някого да се обади; зова, извиквам. Даскале, – повика го един петдесетгодишен селянин. Вазов. Една нощ млад, почти детски глас повика пред мелницата и дядо Щерьо излезе. Йовков. На порти Момчил почукал / и си е тихо повикал „,Я стани, либе Еленке, / стани ми порти отвори!“ Нар. пес. Каквото повикало, такова се и обадило. Послов. Повиквам по име. 3. Викам (в 1 знач.), издавам глас малко, за кратко време. Личеше си, че... само щеше да повика и да покрещи. Ст. Загорчинов. Повика, покашля се – никой не се обади. Йовков. 4. Само несв. Викам малко и от време на време, понякога. Той повиква, когато се напие. повиквам се, повикам се страд. Да се повика свидетелят Иван Стоянов Иванов. Елин Пелин.
повѝквам2, -аш, несв.; повѝкна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. 1. Викам малко, викам кратко време. Тая вечер Дота вещицата дълго се навърта край магазина на селкоопа, побутна вратата, повикна тихичко – никой не се обади. Кр. Григоров. 2. Викам малко, от време на време.
|