повя̀вам, -аш, несв.; повèя, -èеш, мин. св. повя̀х и повèях, прич. мин. св. деят. повя̀л, -а, -о, мн. повèли, и повèял, прич. мин. страд. повя̀н, -а, -о, мн. повèни, повя̀т, -а, -о, мн. повèти и повèяни, св., прех. и непрех. 1. Почвам да вея. Настане вечер – месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен; / гора зашуми, вятър повее, – / Балканът пее хайдушка песен! Ботев. Повя горняка през полята, / за люшна дървесата. Яворов. Топъл ветрец повея, / дребен дъждец разсея. Ас. Разцветников. Доде вятър не повее, гората не се люлее. Погов. || Обр. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Елин Пелин. Не додея ли ни път във тъмно, / скръб за рожби ли не ни повея. Вапцаров. 2. Вея малко, леко. Повея слабо, листата и тревите трепнаха леко. Г. Караславов. 3. Само несв. Вея леко от време на време, понякога. От юг повяваше тих вечерник и във въздуха трептеше упоителният мирис на пролетна зеленина. Г. Райчев. Хладен утренник повяваше откъм Еленова глава, а над реката плуваше лека бяла мъглица. Кр. Григоров. повявам се, повея се страд.
|