повя̀хвам, -аш, несв.; повèхна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. 1. За растение – изгубвам свежестта си; увяхвам. Горе, по върховете на дървото, листата му бяха повехнали, сгърчени и сухи. Йовков. Падна сланата през пролетна нощ, / падна на нежните сини цветенца; / клети, повехнаха те осланени. П. П. Славейков. Деветдесет китки взимах, / като твойта нийде няма – / твойта китка във пазуха / не повехна, не посърна! Нар. пес. || Обр. Моята хубост щеше да повехне при груб мъж търговец, непогалена, неоценена. Вазов. Заглъхнаха и последните ехтежи на оръдията около далечния Севастопол, повехнаха и надеждите на поробените. Дим. Талев. 2. Прен. Полинявам, посървам. Той и без това не беше здрав, но сега отслабна още повече, лицето му повехна. Йовков. Султана заболя и започна бързо да старее, лицето ѝ повехна, по косите ѝ се виждаха бели жички. Дим. Талев. Болна ли си лежала, та си толкова повехнала? К. Петканов.
|