подсмъ̀рчам, -аш, несв., непрех. 1. Поемам шумно въздух през неизчистен нос. Аго заплака... Час по час той подсмърчаше и триеше с длан очите си. Йовков. Детето се разплака, обърна гръб на баща си и дълго подсмърча. К. Петканов. Той ми даваше разни съвети, които свършваха все с това, да не шавам, да не подсмърчам, да не приказвам. Ем. Станев. 2. Плача задавено, без глас. Той сърба кротичко лютивата фасулена чорба, подсмърча и гледа да скрие сълзите. Елин Пелин. Де, де! Не се лигави, не подсмърчай! Аз няма да остана там, не бой се. Йовков. 3. Разг. Оставен съм без внимание, пренебрегнат съм. А честните, независимите натури гладуват по улиците, или подсмърчат в кюшетата. Вазов. Потокът от чуждици залива, залива, а хиляди наши хубави думи подсмърчат зад вратата. Вазов. || Гледам нещо, което ми се иска, а го нямам. Янко гледаше как добре са облечени хорските деца, а той подсмърчаше и му ставаше тъжно.
|