пòмен м. 1. Честване на паметта на покойник, обикн. придружено с раздаване на варено жито, хляб и др. или с гощавка. Тя му беше правила помен на гроба за годишнината. Вазов. На тоя площад всяка пролет... стават шумни народни тържества и помен за борците, загинали за благото на редния край. П. П. Славейков. С чужда пита майчин помен не се прави. Послов. || Самата храна, която се раздава при такива случаи. Раздавам помен. 2. Църк. Молитва за покойник. Без кандилница помен не бива. Погов. 3. Траен спомен за някого или за нещо. Пусна момата свободно / и надари я богато; после за помен поръча: / изворът чешма да стане. П. Р. Славейков. Чичо Мирчо беше мекушав и добряк и въртя, сука, па посегна, та предаде хубавите си чизми, които къташе за помен от войната. И. Волен. 4. Обикн. с отрицание – следа, останка от някого или от нещо. Те разтарашуваха къщата, дигнаха цяло село на крак, но от Дянката нямаше ни помен. Йовков. Надписът едва се чете. След месец-два от него няма да има и помен. Л. Стоянов. Когато бурята утихна, от парахода нямаше помен. А. Каралийчев. □ За чудо и помен – хубав, който дълго ще живее в паметта на поколенията.
|