помръ̀двам, -аш, несв.; помръ̀дна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. помръ̀днат, св., непрех. 1. Мръдвам малко, леко, едва забележимо или от време на време. Намерили го ни жив ни мъртъв. Едвам помръдва и диша. Елин Пелин. Той не погледна и не чу, че някой влезе, само помръдна устните си и преглътна. Йовков. Веждите на стареца леко помръдваха, той мислеше. А. Страшимиров. Там (на поляната) пасяха сърна и сърненце. С тънки крака пристъпваха, дълги уши помръдваха. Ем. Станев. 2. Обикн. при отрицание или в изречение, въведено със съюза без да – направям някакво движение, мръдвам, раздвижвам се. Най-сетне соколът престана да се вие и като че заплува във въздуха, без да помръдва криле. Ст. Загорчинов. Пешо дръпна ключа обратно, но той не помръдна. Вежинов. Хей момко, дигай се, надувай / кавала! / ... / Ала овчарят не помръдва. К. Христов. 3. Отмествам. Конете напрягаха последните си сили, коленичеха на предните си нозе, изправяха се пак и едва успяваха да помръднат на няколко крачки тежкия си товар. Йовков. помръдвам се, помръдна се страд. □ Не си помръдвам пръста (разг.) – не полагам никакви усилия, за да свърша някаква работа.
|