посòка ж. 1. Линия, по която се движи, насочва нещо; направление. Цяла нощ вървя той през върхове, през долове, за да се отдалечи по-скоро от първата си посока. Вазов. Тогава той... влезе в гората, но не продължи да върви по същата посока, а се повърна право назад, срещу потерята. Йовков. Дотегна на кърджалиите да вървят след един вожд, който не ги водеше на плячка и на грабежи,... а само ги влачеше по пътищата днес по една посока, утре по друга. Йовков. || Прен. Цел на движението на нещо. Линее нашто поколение /... / Къде вървим не мислим твърде, / посока няма в наши път. Вазов. Луганов излезе и тръгна без посока из улиците. Г. П. Стаматов. 2. Прен. Път на развой; насока, направление. Но настанала съдбоносна минута за тия полунезависими планинци и техният исторически живот взел съвсем друга посока. Вазов. Развитието на езика ни до сега е ставало в посока — от диалект към общ книжовен език. П. П. Славейков. □ На посоки — а) Без да знае или да се съобразява с пътя; наслуки. Дядо Недко се повърна и бавно и на посоки тръгна из селото. Йовков. б) Без да се замисля, без да знае предварително точно как. Отговаря на посоки.
|