свèтнал, -а, -о. 1. Прич. мин. св деят. от светна. 2. Като прил. — а) Който е много лъскав и блести. Жена, със светнали менци на рамо, отива към пъстрата шумна навалица на извора. И. Волен. б) Който блести, сияе от възбуждение, радост, щастие. Жадни бяха душите им да чуят разпаленото слово на „даскала“ и всеки път излазяха от него с бодри лица и светнали погледи. Вазов. Все тъй усмихната и със светнало лице, тя се качи на мястото си до Галчева и подкара коня. Йовков.
|