свяст, свесттà, мн. няма, ж. 1. Способност на човек да си дава сметка за постъпките и чувствата си; съзнание, разум. Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин / тоз див светогорец — за рая негоден, / и хвърляше тайно през мрака тогаз / най-първата искра в народната свяст. Вазов. Той нищо нямаше да ѝ рече, искаше само да я види, да я погледне веднъж: мята ли пак поглед, от който губеше свяст и сила овчарят. П. Ю. Тодоров. Ужас и невъобразима болка се появи в погледа му, изгуби свяст, полюля се и като сноп се завали на земята. Йовков. 2. Остар. Съвест. Срам и свяст мъчи нас / за изгубена чест. П. Р. Славейков. Ум има, свяст няма. Погов. □ Свяст ми се вие (разг.) — губя равновесие, замайва ми се главата, губя съзнание. Болка съм, дружки, зла болест ме бие, лазят ми тръпка, свестта ми се вие. П. П. Славейков.
|