съ̀дя, -иш, мин. св. -их, несв., прех. 1. За съдия — разглеждам и разрешавам съдебен процес, съобразно със законите. Криво седи, право съди, / стар кадия — / не оставя на мир село / луд гидия! П. П. Славейков. От тогава бяха ги задържали в затвор, без обаче да ги съдят. Величков. 2. Водя съдебен процес срещу някого. Гледаше се делото на Митре Мариин, когото съседът му Петър Мариин съдеше за убийство на някакъв си кон. Елин Пелин. Ще го съди, разбира се. Най-сетне трябва да се разбере има ли закон, или няма. Йовков. 3. Диал. Укорявам, мъмря някого за нещо. Татко ти й снощи доходял / за тебе, синко, да пита — / много ме и съдил и хокал / що съм те, синко, пратила / при вуйча ти, а не при него. Ботев. Тате, ти пак ли ще ме съдиш нещо? — попита усмихнато син му, като забеляза сърдития вид на баща си. Вазов. 4. Прен. Вадя заключение за нещо, създавам си мнение. Ще ви разкажа за един малък епизодец, па вие съдете има ли или няма разлика между тогавашното и сегашното. Ал. Константинов. Всеки по себе си съди за другите. Погов. || Преценявам, присъждам постъпките, действията на някого. Добро ли сме, зло ли правили, / потомството нази ще съди. Ботев. съдя се страд.
|